Схоластика- връзката между вярата и знанието

Схоластиката е една от двете систематични средновековни философии

Схоластиката е една от двете систематични средновековни философии

Написването на този материал няма за цел да изследва схоластиката- това все пак е работа на учените. По скоро е скромен опит да се хвърли светлина върху ролята, която тя е заемала и заема в еволюцията на човешкия дух и знание. Преди да разгледаме някои интересни факти и личности, нека все пак да видим какво всъщност се разбира под това понятие.

Схоластиката е една от двете систематични средновековни философии (9 – 15 век). Другата е мистическа и е характерна за по- ранния християнски период  (1- 7 век)- известен още като Патристика (от латинското патер – баща,и оттам  Отците на църквата). Според някои изследователи, Схоластиката представлява синтез между ортодоксалното християнство и логиката на Аристотел и се основава на търсенето на взаимовръзка между вярата и знанието. Първоначално се заражда в катедралните и манастирските училища, а по-късно,когато възникват университетите, се оказва водеща в техните учебни програми. Думата „схоластика“ произлиза от латинското „schola“- „школа“ и означава мястото, където се провежда обучение. „Схоластици” пък са наричани учителите от дворцовото училище на Карл Велики, както и средновековните учени, които изследват религията с помощта на философията. Периодът  1050-1350г.  е времето, когато това интелектуално движение завладява будните умове, когато схоластиците постепенно  изместват църковните отци като основни пазители на истината, а титлата доктор става също толкова почетна, колкото е било обръщението отец в по-ранната история на Църквата. Схоластиката сякаш е подмяна на съзерцанието с разсъждение, на интуитивното виждане на духовния свят с дедуктивно-индуктивния метод на познание. При това сърцето, като център на духовния живот и гносиса, отстъпва място на разсъдъка. Според Модернистите схоластиката пък е опит Духовното да бъде представено в приемлива светска светлина. Други застъпват мнението, че тя се е появила като следствие от секуларизацията/отделянето на Църквата от държавата/. Това са времената, когато започва бавното  изменение на вектора на познанието. Първоначално Откровението се предавало устно от поколение на поколение. След това настъпило време, когато станало необходимо писмено фиксиране- записване на Откровението, за да се съхрани то в цялост и чистота.  След което се появяват тълкованията на Писанието, коментарите към тълкованията, коментарите към коментарите и т.н. По този начин човек получавал информация за всичко, от което е имал нужда. Така се изграждала ценностната му система, необходима за да води смислен живот.

С развитието на производителните сили и производствените отношения, с натрупването на капиталите, както и характерното за това време движение на огромни маси от хора, ролята на религията обаче бива застрашена. Започва процеса на отделянето и от държавата. Това са времената, когато се създават условия за промяна на вектора на познанието. Усилията на човешката мисъл се насочва към изучаване на Божието творение – Човекът. Но това не означава отричане на Бог, а по скоро изследването му, не чрез Писанието, не чрез тълкованията, а чрез всичко това, което той е създал като природа, явления, и в частност Човекът. По тази логика схоластиката може да се разглежда и като реакция против самата секуларизация, с цел запазване на установената парадигма – държавата и църквата да са едно цяло и да обслужват идеята, че властта произтича от Бог. Самото движение може да се определи и като опит за рационализиране на богословието с цел вярата да бъде подкрепена от разума, вместо да се търси нова истина. Богословието трябва да се разглежда от философска, а не от библейска гледна точка. Фактите на откровението трябва да се организират систематично, като се използва Аристотеловата детуктивна логика, и да се приведат в хармония с преоткритата тогава философия на Аристотел.

Какви са били историческите предпоставки по това време?

Под ударите на варварите през V в. рухнали западните провинции на Римската империя.

Обучението на бъдещите схоластици  минавало през няколко степени.

Обучението на бъдещите схоластици минавало през няколко степени.

Източната й половина обаче оцеляла като Византия чак до нашествията на славяните и арабите през VII в. В следствие на преселението на народите територията на Западната Римска империя в продължение на повече от 500г. е разкъсвана от войни. Римската Католическа църква се формира във вида в който и сега я познаваме. Богословието не спира своето развитие за сметка на философската мисъл, която се пробужда едва в началото на второто хилядолетие.

На географската карта се появяват много малки държави с граници близки до съвременните, но населени с нови народи говорещи на френски, немски, италиански и английски езици в древния им вариант. Латинския език бавно излиза от употреба и се превръща в мъртъв език. Но за Църквата като консервативна институция той остава единствения език на който може да се извършва богослужението. Vetus Latina е латински превод на Библията и е направен между 383 и 406. По-късно е утвърден новият превод известен като Вулгата (на латински: Vulgata), направен от свети Йероним по поръчение на папа Дамас I. Той се налага поради възникналите спорове между евреи и християни по онова време, нерядко основавани на текстови различия между еврейските свещени книги и превода на Септуагинта. С прекрояването на границите изниква проблем за Църквата, появява се нуждата от създаването на школи които да масово да подготвят грамотни свещенослужители. Те трябвало освен родния си език да могат свободно да четат и разбират Библията, богословските трудове и да извършват богослужението. Това била особено важна задача за оцеляване на статуквото. Но самата методика на подготовка изисквала повече усилия и била свързана с развитието на интелектуални умения. Хората които се подготвят изминават дълъг и труден път, но  след това могат да пишат, превеждат,тълкуват и преподават.

Във Византия ситуацията била съвсем друга. На гръцки език говорили всички, Евангелието, богослуженията, както и всички писания и трудове  били на гръцки. Достатъчно било да се научат буквите, за което не било необходимо обучението в специални школи. Поради това и нивото на общата грамотност било доста по високо отколкото в Западна Европа. Обучителни центрове също възникват, но висшето образование не се разпространява така широко, колкото на Запад.

Схоластиката е подмяна на съзерцанието с разсъждение

Схоластиката е подмяна на съзерцанието с разсъждение

Подготовката на бъдещите схоластици  минавало през няколко степени. В първата усилено се изучавал латинския език и Свещеното писание. На този, начален етап на образователния процес се давали основни знания необходими за бъдещата работа на свещеника. Най- прилежните и старателни преминавали във втора степен където се изучавали седемте свободни изкуства. Тази методика е била предложена от Флак Албин Алкуин, но за него малко по късно. Изкуствата били разделени на тривиум и квадриум. В квадриума влизат точните науки: аритметика, геометрия, астрономия и музика. А в тривиума – хуманитарните: граматика, риторика и диалектика- или логика. Но, тъй като диалектиката има по широк спектър от логиката, тя предполагала овладяване на изкуството на аргументацията, изкуството на мисленето. Това може би я прави най– философската дисциплина, при все, че с античната философия  не може да се прави сравнение, тъй като тя не била широко разпространена в Европа. Позната била логиката на Аристотел. Поради това от всичките седем изкуства на диалектиката се отделяло най- много внимание. Причината в Западното образование да не бъде застъпена добре античната философия е, че малко хора владеели гръцки език. Византия се превръща в люлка на гръцката литература, философия и наука. Там се изучават Платон, Аристотел, Хипократ, Птоломей и т.н. На Запад, гръцката мисъл достигнала благодарение най- вече на Аниций Манлий Северин Боеций-  римски философ, преводач и държавник. Известен като последният класически и първият схоластичен философ. Той успява да преведе логическите трудове на Аристотел и така по тях съдили за цялата философия на Древна Гърция. Поради това и философията се свеждала към логиката и изкуството на аргументацията. Най- високо се оценявало умението да се мисли. Впоследствие степента на“седемте свободни изкуства“ станала първата, която се изучава във факултетите на бъдещите университети. Те така се и наричали- „факултети по седемте свободни изкуства“ или само философски факултет.

Третата степен на обучение преминавала в университетите. Те се явяват като логично продължение на школите. Първият възниква през 1088г. в Болоня, а след него като гъби след дъжд изникват в Оксфорд, Париж, Кембридж, Кьолн и в много други градове на Европа. Създава се мрежа от учебни заведения в която без значение в коя държава се намират се говори на латински. Нямало значение дали си италианец, французин или англичанин, всички се разбирали чудесно помежду си. В самите университети преподавателите били истински професионалисти,  интелектуалци по призвание, посветили  живота си на каузата да просвещават. Този факт обяснява защо науката  впоследствие-  в 17 век, възниква в Западна Европа, а не във Византия или в славянските държави, където макар и по високото общо ниво на образование, липсва кастата на „интелектуалния елит“. Нямало я мрежата от университети без която няма как да възникне науката. Но веднъж появила се тя бързо се разпространява в източноевропейските страни. Университетите се изграждали по един модел. Създавали се три факултета: медицински, юридически и теологически.

В медицинския се преподавала не само медицина, но се водели занятия и по изучаване на материалния свят, тъй като той имал връзка със здравето. Между другото Галилей е завършил такъв факултет.

В юридическия се запознавали с всичко което имало отношение към общественото устройство на държавата. Като най важното било как да се запази реда и порядъка, а затова е необходимо задълбочено познаване на правото. Този който умее добре да мисли, той може добре да разделя и да определя.

И тъй като върхът на образователния процес е било познаването на Бога, то теологическия факултет бил последната степен. До там достигат обаче само тези, които са изучили“седемте свободни изкуства“, овладели са диалектиката. Тези, които се научили да мислят, да определят и да разделят. В онези времена била популярна мисълта- който добре мисли, той добре се изразява. А кой може добре да мисли? – Този, който може добре да разделя. Умееш ли добре да разделяш, можеш да дадеш точно определение на всяко понятие, да го отличиш от друго, да покажеш връзката и границата помежду им. Ето това е главната образователна цел, която си поставя Схоластиката.

 Така се появяват блестящите умове на онова време. Ще се спра само на някои от едни от най- почитаните с няколко думи, тъй като те са много.

Исидор Севилски и Беда Достопочтени разсъждавали каква трябва да бъде образователната система.

Свети Исидор Севилски е роден около 560 г. Архиепископ е на Севиля повече от три десетилетия и има славата на един от най-великите учени от времето на Ранното Средновековие. Всички исторически писания за Испания, написани по-нататък в Средновековието, се основават на историческите трудове на Исидор. Той също помага много за приемането на астрологията в Средновековна Европа. Бил е един от най-влиятелните политици на Вестготското кралство. Най-известните негови произведения, които се използват за исторически извори са съчиненията му „История на кралете на готите, вандалите и свевите“, „За природата на нещата“ (De natura rerum ) и „Етимолигии“ (Etymologiae u Originum sive etymologicarum libri viginti).

Беда е английски бенедиктински монах, написал голям брой исторически творби, които са

Беда Достопочтени

Беда Достопочтени

запазени почти изцяло. Най-известната му творба е „Църковна История на народа на англите“ – тя обхваща историята на Британия до 729 г., разказва за келтския народ, покръстен през първите няколко века на християнството, за нашествието на англосаксонските племена през V и VI век, както и за последвалото им покръстване от ирландски мисионери от север и запад. Неговият труд е главен исторически извор за този период на територията на Британските острови. Беда пише още и химни, както и други стихове, граматически трудове, занимава се и с астрономия – знаел, че земята е кръгла, той е първият историк, който последователно отбелязва при летоброенето сигнатурата „след Христа“ (или AD=Anno Domini), както и най-ранният известен писател, който заявява, че слънчевата година не е дълга точно 365 и една четвърт дни, така че Юлианският календар се нуждае от малки поправки. Обяснението му относно Големия кръговрат от 532 години е от фундаментално значение за църквата и по-точно за изчисляването точната дата на Великден. Отбелязва също и влиянието на луната върху приливите и отливите. Неговото съчинение „За хронологията“ дава ценни сведения за нахлуванията на готите и хуните в българските земи, за управлението на хан Тервел. Негов е коментарът на Петокнижието, както и на други части от Светото писание.

За утвърждаването на единна образователната система най- голяма е заслугата на Флак Албин Алкуин -англосаксонски духовник, учител и поет. През 781 г. с църковно- дипломатическа мисия пътува за Италия. Среща се с Карл Велики, който му поверява дворцовата школа за чиновници в Аахен и го прави свой съветник. Така Алкуин се превръща във водещата фигура на Каролингския Ренесанс, а Академията в Аахен става най- големия център за разпространение на класически знания в Европа. Организираният от него кръжок е посещаван редовно от най- извесните и влиятелни умове по това време. Идеалът на Академията е съединение на античните форми на Знанието  с Християнския дух. В резултат на нейната активна дейност, този исторически период края на VIII — средата на IX век се характеризира с разцвет на културата и изкуствата. По инициатива на Алкуин се прави фундаментална ревизия на латинския превод на Библията, но за съжаление ръкописа се смята за загубен.

Св. Тома Аквински.                                                                                                                                     

Тома Аквински

Тома Аквински

Според неговата концепция целта на философията и теологията е познаване на Истината. Това може да стане по три начина: чрез Откровението, чрез разума, и с помощта на интуицията. Всеки един от тези пътища води до Истината, но те не са еквивалентни. Автор е на забележителните по обема си съчинения „Сума на теологията“ и „Сума против езичниците“. На него принадлежат и прословутите пет довода за съществуването на Бог. Идеите му лежат в основата на късните философски възгледи на католическата църква, наричани Tомизъм. През 1879 г. Томизмът е провъзгласен официално от папа Лъв XIII за основоположно учение във всички католически учебни заведения. Тома от Аквино е признат от Католиците за един от тридесет и тримата отци на Църквата. Интересни са възгледите му относно етиката.  Според него етиката не се отъждествява с пълното постигане на крайната цел на човека, а е само един ориентир за човешкото съществуване, който да насочи човека към неговата цел, онази крайна цел, която за Аристотел е щастието, блаженството. За Аристотел добро е това, което усъвършенства човека и го води до осъществяването на неговата собствена природа. Тома Аквински отива отвъд това схващане и твърди, че върховното добро е онова, което в действителност твори, както и доведената до максимално извисяване човешка природа. Тъй като характерната особеност на човека е разумът, то тогава– счита Тома Аквински– единственото възможно действие за постигането на блаженството има интелектуален характер. Според него Етиката се основава на свободата на човека. Само човекът притежава правото на свободен избор, тъй като само той е господар на избора си, само той може да разсъди с разума си собствения избор. Това съвсем не противоречи на Божието Провидение, което подрежда съдбините на света, защото то не само се извисява над всяко решение и над човешката свобода, но в действието си все пак отчита и тях. Свободният избор не противоречи и на предопределеното спасение, защото човешката свобода и божественото действие на проява на милостта (като следствие на предопределението) се стремят към една и съща цел и се пораждат от една и съща причина – Бог. Относно морала Тома Аквински твърди, че човекът проявява синдереза – естествено предразположение и склонност към добро и към познаването на това добро.

Благоразумието, умереността, справедливостта и силата на духа, според схоластика  Св. Тома  са четирите кардинални добродетели. Те са задължителни за всички, защото са естествени и са разкрити в природата. Има, обаче  и три божи добродетеля: вяра, надежда и милосърдие, които са свръхестествени и са отделени от другите добродетели. Тяхната цел е Бог.

Тома Аквински разделя правото на три: божествено право, естествено право и човешко право (позитивно, светско право). На всяко равнище съответстват свои закони. Трябвало да има йерархия на законите в полза на божествените защото  човешкият закон има за основа и Божествения закон, и природните закони, но в действителност е необходим само за да направлява и да възпира в определени граници поведението на хората, които не се подчиняват на Божествения закон и следователно се определят като лоши.

Що се отнася до държавата и политиката, философът твърди, че най-добрата форма на управление е монархията, не само като проекция на божествената монархия в човешкото съществуване, но и защото кралят не е тиранин, а владетел, на когото народът е делегирал своя свободен избор и суверенитет в името на мира, на единението и на доброто управление, тоест за общото благо. Въпреки това, макар и да признава позитивността на държавата (на монархията), Тома Аквински поставя ясни ограничения по отношение на действията на обществото и на политиката, когато твърди, че човекът „в своето съществуване, в своята власт и в своето притежание трябва да се ръководи от Бога“, а не от политическото общество, тъй като неговата духовна власт е поверена на един-единствен владетел – Христос. Това обаче изобщо не е теократично виждане, както твърдят някои, а различаване на видимата от невидимата сфера на човешкото съществуване: външно той трябва да се подчинява на един земен крал, но вътрешно трябва да се ръководи единствено от Бог и може (дори трябва) да не се подчини на земния си владетел ако действията му противоречат на вътрешния Господ Исус Христос.

Дефиницията му  за любовта е  -„да желаеш доброто на друг“.

Истината на разума и Истината на вярата са две различни Истини, но те трябва да бъдат съгласувани и в хармония. Човешкият опит и разум дават на човека необходимата му Истина, но без вярата той не може да познае Бог и съкровения смисъл на мирозданието.  

По тази логика възможно ли е да се отдели човешката история от божествената, земната от божествената? На Схоластиката като философска концепция може ли да се гледа като на живата връзка между тях?

Това също е интересно...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>