„Спомени зад оградата“ с Искра Ценкова

Преди да започнем, нека да се запознаем. Читателите познават Искра Ценкова като журналист от сп. „Тема“. Но коя е Искра извън думите и работата?

Аз съм редови журналист, вън от думите и разказваните от мен истории съм безинтересна.

Искра Ценкова

Искра Ценкова-
Хванах отлитащите мигове за крайчеца на опашката

Работила съм в няколко национални вестника, но последните 12 години са ми най-скъпи, свързани са със списание „ТЕМА“. За жалост списанието беше закрито наскоро, но винаги ще твърдя, че главният му редактор Валери Запрянов е моя най-добър учител в журналистиката. Той често повтаряше, че професията не започва и не свършва с гонитбата на новини, нито с умелите анализи и коментари. Тя е и усетът да откриваш и да разказваш интересни истории. Благодарна съм му, че ми даде възможност да отгледам в себе си ловец на истории, без значение дали са част от настоящето или миналото, и да ги разказвам без жълтина.
През 2004 г. пак по негова идея се появи рубриката „Градът“. Искахме тя да разказва историята на къщите и на хората, живели в тях. Избирах знакови за столицата ни сгради, домове на хора, оставили след себе си значима следа. Част от тях са и архитектурни шедьоври, сгради, които и до днес приковават погледа ни. В София наистина има великолепни стари къщи с уникални фасади, а тази рубрика ме накара години наред да вървя по улиците, навирила нос. Не защото си давах сметка какво правя. Точно обратното, никога не съм мислила, че един ден моят труд ще прерасне в книга. Вирех нагоре нос, за да мога да оглеждам постройките чак до покривите им. Често се катерех и до последния етаж на сградата, в която се намира Държавният архив. Там има едно уютно кафене, от чието балконче можеш да гледаш покривите на Стара София. Покрай рубриката обаче съм прекарала и много часове с нос, забит в пожълтели архивите, в прашни вестници и книги.
Събрах на едно място част от историите заради големия интерес към тях от страна на читателите. Като журналист с публикациите си съм бъркала в дълбоки социални рани, засягала съм нечии интереси, докато съм защитавала други, но точно за тази рубрика съм получила най-много отзиви. Години наред след публикациите читателите ми задаваха въпроси на електронната поща, интересуваха се от детайли.

Може ли „Спомени зад оградата“ да се представи не само като завръщане във времето, но и като пътешествие в душевността на българина?

Да, сборникът е поглед към миналото, но и надникване в душата на българина, в неговата светая светих. Опитвала съм се да сглобявам пъзела от минали времена, издирвайки хора, които да разказват лични спомени и да добавят неизвестни, неочаквани щрихи в портретите на героите ми. В повечето от случаите това бяха наследници на фамилията, съседи. Така стигнах до сина на големия ни литератор и фолклорист академик Михаил Арнаудов – Петър Арнаудов, който по време нашата среща беше 84-годишен. Тези дни покрай премиерата на книгата с радост установих,че Петър Арнаудов, макар и надхвърлил 90-те, е в сравнително добро здраве. Взел е здравият ген на дълголетието на своя баща, който си отива от тоя свят няколко месеца преди да закръгли 100-ната си годишнина. Рубриката ме срещна и с

Унга Густав

Унга Густав- дъщерята на пролетарския художник Александър Жендов

Унга Густав, дъщерята на пролетарския художник Александър Жендов и на латвийската художничка Цицилия Густав, убита по време на култа към личността в Съветския съюз. Унга днес е над 80-те, една жена с твърде драматична и нелека съдба, каквато всъщност е била и съдбата на нейния баща. Животът ги разминава, Унга и Жендов никога не се срещат. Той напуска Москва и любимата си няколко месеца преди да се роди дъщеря му. Тръгва за България, изпълнявайки партийно поръчение. Повечето от моите разказвачи обаче вече не са между нас. Имах късмета да се срещна с дъщерята на дипломата Борис Вазов, брат на народния поет и на художничката Елисавета Консулова Вазова. Бинка Вазова, също художник по време на нашата среща през 2007 г. беше 97-годишна, но въпреки преклонната си възраст тя имаше бистър ум, разказваше много увлекателно за семейството си. По това време тя все още седеше пред компютъра и записваше спомените си. Имах щастието да се срещна и разговарям и с Жозефина Темелкова, дъщеря на актьора Сава Огнянов и Жозефина Шмаха, която пък е дъщеря на чеха Йозеф Шмаха, първия главен артистичен директор на Народния театър. И нея вече я няма. Когато почуках на вратата на дома на актьора Владимир Трендафилов, пък открих третата му съпруга. И тя днес не е между живите.

Имаше ли истории, които не влизат между страниците? По какъв критерий избра финалните „спомени зад оградата“?

Сборникът успя да побере 29 текста. Селекцията беше трудна, ту вадех някой от тях, ту отново го прибавях. Може би не всички истории ще са интересни за читателите, но пък тия, които си струва да се прочетат, може би ще подвържем в следваща книга.

Коя е историята оставила в теб най-трайни впечатления, най-дълбоки размисли или истинско вълнение?

Тази на дипломата и българановеца Петър Нейков. Той е сред най-близките до сърцето ми и до днес може би и с това, че се опитах да изтупам портрета му от прахта на времето. Мисля, че до този момент Петър Нейков беше известен само на историците, които се ровят из първата половина на миналия век. Преди да почукам на вратата на апартамента на ул. „Янтра“, не съм и предполагала какво съкровище крие тоя дом. Не бях чувала, нито пък чела някъде за романа на Петър Нейков с Лора Каравелова. Разказът на неговата дъщеря Надежда Оббова сграбчи сърцето ми. Дано безценните архиви, които се съхраняваха приживе от нея, са намерили достойно място сред държавната документация. Надежда Оббова както и повечето разказвачи на събраните от мен истории, вече не са между живите. Бих казала, че с много от тези разкази съм успяла да уловя отлитащите мигове за крайчеца на опашките им.

А коя от тези къщи, устояли на превратностите във времето, намираш за най-впечатляваща?

Като архитектурен шедьовър ли? В случая трябва да сравня 29-те сгради, чиито истории са разказани в сборника. Тъй като рубриката оцеля около пет години, текстовете в нея надхвърлиха

къщата на никола гешев

Къщата на Никола Гешев

сто. Не всички сгради, чиито истории съм разказвала, са паметници на културата, някой са толкова невзрачни, че ако не знаем кой е живял зад стените им, няма и да ги забележим. Домът на легендарния полицай Никола Гешев, страшилището за враговете на капитализма и нарушителите на обществения ред, също може да се подмине мимоходом, пък и никъде не пише, че там е живял Никола Гешев. Отбелязано е само името на брат му – четирикратния шампион по шахмат Георги Гешев, който дарява къщата на съюза на шахматистите. Става дума за сградата на ул. „Христо Ботев“ №39. А от архитектурните бижута на столицата къщата на ул. „Кракра“ 16 безспорно е сред красавиците на София. Тя е творение на чешкия архитект Карл Хайнрих, днес в нея се помещава Българо-американската кредитна банка. В тази сграда са живели две от най-елитните столични фамилии – на героя от Сръбско-българската война ген. Стефан Паприков и Сърмаджиеви, които са част от обкръжението на Фердинад. В същото време историята на тази сграда е най-драматичната според мен. В различни отрязъци от времето тя е пълна със злато и диаманти, а след това с оръжия. От прозорците й се разнасят звуците на пиано, а след това предсмъртни писъци и стонове.

Твоята книга не е от булевардните романи, които се четат за един час на плажа. Страниците хвърлят читателя в дълбок размисъл, карат го да търси общото и различното между миналото и настоящето. Това ли бе целта ти?

Да, надявам се този сборник да се чете от нашите деца, от внуците ни, защото те трябва да пренесат на свой ред най-ценното от миналото в бъдещето. И да се научат да съхраняват културните паметници на столицата. Прави ли ви впечатление колко много олюпени повехнали красавици с аристократична осанка има в София, а в останалите ни градове?

„Не съм забравил България. Там оставих частица от моята младост…“ – признание на един президент, провокирано от една красива българска актриса. Оказва се, че всяка от тези къщи крие една красива любов. Любовта ли е нишката, която свързва през вековете дом, семейство и традиции?

Да, разбира се, любовта е най-красивият дар на самия живот, дори да е опожаряваща, преобръщаща света нагоре с краката, дори след нея да зейва дълбока пропаст в сърцата ни.
Президентът, чиито думи споменавате, е Кемал Ататюрк, а българката – Мити Ковачева, дъщерята на ген. Стилиян Ковачев. Историята на тази най-одумвана от цяла София любов остана вън от сборника, може би ще влезе в следващия том, който замисляме с издателите. Неин разказвач пред мен е Оля, една от дъщерите на Мити от брака й с Деян Деянов. Любовта сее бури в живота на много от героите на книгата, другата причина за житейските урагани са драматичните политически превратности от първата половина на миналия век.

Има ли премълчани истини между твоите страници?

Е, да, трябва да си призная – да. Случвало се е неведнъж някой от събеседниците ми да изтърве пред мен любопитна история. Често с този момент или детайл от нечии живот образът е ставал по-пълнокръвен, по-симпатичен дори. След това обаче човекът ме е заричал това, което не е успял да задържи зад зъбите си, да не влиза в текста. Аз съм се съобразявала с подобни изрични желания. Все пак тези хора са ми се доверили, отворили са за мен дома си, допуснали са ме в своя свят, заедно сме разгръщали семейните им албуми. Въпреки че невинаги съм разбирала подобни желания, съм ги уважавала. Не съм журналист от жълтата преса.

Твоето изследване обхваща периода от Освобождението до 1944 г. Може ли да се каже, че дотук приключва периодът на строеж в България на фамилни къщи с оригинален архитектурен стил?

Мисля, че да. Най-красивите софийски сгради са сътворени през първата половина на миналия век. За да ги видят, софиянци са прекосявали с каруците си цяла София.
В годините на социализма покрай индустриализацията на градовете и миграцията от селата закипява бурно строителство на жилищни сгради. Знам, че в страната годишно са се появявали и по 70 хиляди нови жилища – еднотипни, сиви, сравнително евтини кутийки, които е трябвало да са по джоба на работническата класа. Така се решават огромни социални нужди, но в същото време градовете се обезличават. След десети ноември пък в част от градските пространства се настани откровеният кич. В квартала, в който живея, наскоро между панелките изникна нова сграда, накичена нелепо с декоративни антични фигурки.

Всяка една от историите в книгата е пълнокръвна, истинска и почиваща, както се казва „на реални случки и събития“. Не смяташ ли, че „Спомени зад оградата“ би намерила своето логично продължение във филмирана документална поредица?

Би било интересно, но за целта трябва да се намери добър сценарист, който да се заеме с тази работа. Аз самата нямам такъв опит, а и не знам дали днес, като репортер във всекидневник, бих имала нужната за това енергия.

Книгата на Искра Ценкова „Спомени зад оградата“ вече е в книжарниците.

Това също е интересно...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>